Нищо чуждо не ни е нужно

()

Църквата живее извън времето – казват някои… Без коментар. Но какво е църквата, ако не ние, вярващите кръстени; народът, множеството от хора през всички времена, през всички ери и епохи… Онази заключена с печат книга на цялата история, на цялото време.

Всичко в света има начало и край, дори и самият свят. Начало и край има и нашият, земният живот. А църквата просто обхваща цялото време, цялата история, цялото домостроителство, до последната втъкана сламка или вграден камък на последния земен човек. Църквата не може да измени своите постулати, затова не всички земни хора са нейни членове; нейното стадо е малко, нейните врати често се затварят, така както пред неразумните девици, тъй както и пред Мария от Египет, когато се държеше непристойно, имаше погрешни представи и не съблюдаваше нравствения закон, написан в сърцето на всеки. И днес вратите на Църквата са затворени пред инославните и ако не станат православни, тях Бог ще съди по съвест, като народите преди Христа, и те ще се спасят, но като през огън.

Никога не е имало време, в което портите на едната, свята, вселенска и апостолска Църква да са били отворени за всички, а само за тия, които признаят каноните и правилата ѝ и които се отрекат от злото. А всичко извън каноните и правилата на същата тази Църква води към зло, или по-точно, допуска злото до хората.

Всеки живее във времето си и времето е земен господар на всички ни. То е в нас и тиктака.  Времето изтича за света, за човека, за природата, за всяка една светулка, която с цялото си творческо съвършенство свети само една нощ…

Бързането на съвременните хора е пословично и ако те са църквата, то тази църква е окупирана и обсадена от времето и дори е на път да бъде превзета от него. Затова нашата църква днес живее във времето си – нашето време, което е сложно и повратно и изисква много аналитичност и внимание от страна на православните християни, напоследък множащи се дори и в Западна Европа, но намаляващи – в Източна.  От тази бран бива освободен само онзи, който презре света и всичко в него заради Бога… Който забрави за времето и прави толкова добро, че то да преобрази неговата същност до състоянието тя да отразява като огледало божествената светлина. Малко са хората, познали и преживели това битие, несравнимо с някакво човешко чувство или емоция – плод на тежко хормонално разстройство, настъпило бавно или мигновено, вследствие на някаква силна човешка и земна страст, опиянение, болест… Голяма грешка правят някои днес; надникнали през вратите на храма, те продължават да търсят и там красотата и удовлетворението, които не виждат в собствения си живот или дори в заобикалящия ги свят… Други желаят да преобразят църквата в лъскава и скъпа галерия и крипта… Търсещите физическо здраве са по-трезви от тях.  Първите искат да превърнат храма в своеобразна зона на комфорт, а когато се вгледат навътре в себе си, по препоръката на някой свещеник или вследствие на духовно четиво, те започват да анализират чувствата и емоциите си, съвсем неразбрали, че ако искат да видят истинския физически и духовен микро- и макро-свят, трябва да се отрекат именно от своите чувства и емоции и да се концентрират върху своите дела… Но как? – От сутринта – до вечерта, от изгрев – до залез; през всеки час, през всяка минута, през всяка секунда, във всяка мисъл. И друг начин няма.

А Църквата, православната, вселенска (католична) Църква, отхвърлила всички римопапистки и протестантски теории и дела, е нашият събор, свят и свещен сам по себе си, заради светия си глава – Христос и заради свещените и неизменяеми догми и правила, но не и заради нас, днешните християни.  

А иначе Екклисия на гръцки означава покана (калѐо, кало̀) да напуснеш свойственото си състояние, почти винаги болно, да излезеш от него навън (ѐксо)  и да дойдеш при канещия, самия Господ. Но за какво? – За да се излекуваш, да се изцериш.  За това светите братя Кирил и Методий със свойствената си филологическа ерудиция превеждат гръцката дума със славянската цѐрковь, лечебница. Както в лечебницата има строги правила, така е и в Църквата, иначе няма изцерение.

Нашите представи, интелект и слова не ни определят: те могат да бъдат нереално гръмки и неискрено смирени. Определят ни само и единствено нашите дела.

Извадете от джоба си всичките пари, които имате и ги дайте на нуждаещите се! Ето това е истинска милост, ето това е истинска любов. И ако го направите втори и трети път, значи сте разбрали смисъла на Евангелското слово. Означава и друго: преживели сте нечуваната и неземна радост, несравнима с нито едно лъжовно чувство, с нито една измамна емоция или някакво земно щастие.

И все пак думите не се „търкалят в краката ни“, или поне не важните и смислени думи, като милост, жертва и любов. Те са наше знаме, наше верую, те са името ни. Истинският аскетизъм не приповдига настроението ни, а ни смирява все повече и повече. И не: яснозрението за добро и зло и любовта към братята не трябва никога да се бъркат. Няма по-страшно от  „милостта“ към греха, било то свой или чужд, защото убийството, физическо или духовно, си е убийство, независимо дали съм го извършил аз или някой мой ближен, докато не бъде изповядано и опростено. Отстъпниците от догмите на Православието са като убийци, неосъзнаващи смъртния си грях, заблудени дотам, че да го приемат като благодеяние. Да отбелязваш отстъпничеството и да го отхвърляш не е осъждане, а изпълнение на Христовите думи: не участвайте в делата на мрака, а ги изобличавайте.  Така по Божията милост и отстъпникът може да се осъзнае, така както Бог е просветлил преподобната Мария Египетска.  

Разсъждението как да мислиш за ближния и как да анализираш делата му е стъпка в погрешната посока. Ти имаш право да съзерцаваш стриктно само и единствено собствените си дела. А отстъпничеството от истината на Православието е дело, за което няма оправдание, но по-страшното е, че няма и прошка, защото е хула против Светия Дух.     

Постът е пост, само когато е пост на добри дела, на щедрост и благоволение, но в отстояване на Истината. Църквата е лечебница за душата и тялото само когато пристъпваме в нея с благоговение и вяра в Живия Бог, положил нейните основи на камъка на православния догмат и първенствуването на Спасителя, Свещенодееца на Тайнството, а не на някакъв римски папа или пък протестантско земно „семейство“. Пътят е свят  и спасителен, само когато отстоява висотата на обожението и безпрекословното следване на Христос в неизменните нравствени и етични норми на човешката (Християнската) етика.

Нашата християнска цивилизация, изпреварила Западното „Просвещение“ и надживяла всяко насилничество е родила невиждано народотворчество, оказало се спасително за цялото славянство. Ние притежаваме това нечувано богатство, родено и развиващо се в лоното и руслото на православието. Един човешки живот не може да стигне, то да бъде изучено и преживяно. В миналото и днес ние имаме своите духовни великани, чието дело сме длъжни да изучаваме, разпространяваме и следваме. Това е полезно и спасително за нас. Нищо чуждо не ни е нужно, особено, когато е античовешко…  

Не само през поста, но и всеки ден от нашия живот ние сме длъжни да бъдем достойни хора, с достоен и свят живот – милостив, жертвоготовен и добродетелен. Външните сили ни водят в обратната посока: към алчност, коравосърдечие и зло…

Не го е казала по-зле и Веселка Колева в стихотворението си „Родолюбиво“.

… Защото камъкът е твърдост,
а вярата ни – вечна!
Затуй и в радост, но и в скърби
ний палим Богу свещи.
Затуй съграждаме светини
с Христовите олтари,
душите ни да са единни
за българската вяра.
Защото в радост или в скърби,
пак бъднина ще има
и нищо няма да се върне,
но българското име
ще продължи да тържествува
в една любов голяма,
и докато свят светува,
ще съхранява памет!
Защото камъкът е твърдост,
а вярата ни – вечна,
държава съградихме първи,
Европа бе далече.
Затуй и в скръб сме вдъхновени,
затуй сме богоравни,
че дух тече по наш’те вени,
а дух – се отстоява!

Харесва ли ви публикацията?

Изберете брой звезди за ваша оценка!

Средна оценка / 5. Брой оценки:

Все още няма оценки

Подобни теми