Осъзнаваната от всички очевидност, че времето на човешкия живот лети неимоверно бързо, е толкова ясна и всеобхватна, стара и изтъркана, позната и безинтересна…, сякаш не може да послужи дори и за увод. Ще речете: въведение бива тя на някой бездарен автор, без вдъхновение, без възторг, който не знае с какво да започне… До толкова се е изчерпал неговият писателски дух, че да вземе именно най-отегчителното, най-безстрастното и сиво-ежедневно багрило от палитрата с красиви, ярки и контрастни цветове на човешката битиедушевност. Да вземе някое от другите и със замах да го пръсне върху белия лист, както правят всички: без цензура, без предразсъдъци и в тон с модерното изкуство!
На пръв поглед наистина изглежда така. Но не пропускаме ли нещо; нещо изключително важно? Същите безотречени очевидности са истините, че непрекъснато забравяме и не оценяваме това, което притежаваме, че пропускаме случващото се близо до нас, докато сме ангажирани с далечни планове, че доста често не сме благодарни нито за днешния ден, нито за вчерашния… Особено, когато сме болни, безсилни и изтощени, или когато не сме постигнали желаното: на изпита, на интервюто за работа, в разговора с шефа или в семейството…
Пак ме убеждавайте, че истината за краткостта на живота и скоротечното човешко време е нещо банално и много добре осъзнато! Нима? За това ли непрекъснато се спускаме да догонваме едни и същи битовизми, да постигаме едни и същи земни цели; осъзнаваме ли колко ни струва и дали си заслужава, дали това е нашият живот? За това ли повтаряме действията си от предния и по-предния ден – отново и отново, като малоумни? За това ли отлагаме грижата за себе си, за физическото си и духовно здраве за по нататък? За това ли продължаваме да повтаряме вредните си и грешни навици? Защото сме осъзнали истината, че смъртта дебне човека на всяка крачка и че дните ни са скъпи и кратки? Не мога да се съглася. Виждам хора, които се натоварват сами с непосилни за тях задачи, съсипвайки здравето и живота си, без да знаят защо го правят, измисляйки хиляди оправдания… А често целта е една единствена: да задоволят собственото си его, доказвайки се пред някого, когото вероятно дори и не обичат. Други го правят за повече пари, защото не са били доволни от досегашната си заплата… Но да работиш нещо заради пари, а не по желание, нима не е равносилно на робство? Нещо повече: на доброволно робство, на предателство; предателство на всичко човешко и достойно. Измяна на най-висшето човешко благо – на свободата.
На фона на тази действителност, която съзираме почти навсякъде, въобще вписват ли се думите на ап. Павел: вие сте скъпо купени? За това внимавайте какво правите с телата си и с душите си, защото те са храм на Живия Бог.
Сещаме ли се за живия Бог, който умря и възкръсна, но продължава „да умира“ от любов към своето творение, към нас, човеците. Какво правим, за да израства и да зрее в нас любовта, с която единствено можем да му се отблагодарим. До колко осъзнаваме, че живеем този живот само и единствено заради това. Да осъществим единението си с Бога по свободна воля. Осъзнаваме ли, че само и единствено така ще осъществим всичките си заложби. Къде са човеците, които живеят с мисълта, че всички са добри и достойни хора, че на всеки дължим уважение и доверие, които да бъдат видими и осъществени на дело – всеки път и всеки ден.
Аз все още си спомням времето, когато при среща с напълно непознат, приемах го с високи очаквания, с почит, с респект, с уважение – задължително. Това беше свойственото ми състояние, предполагам, че и на мнозина от заобикалящите ме хора. Така бяхме научени, на това бяхме възпитани… И затова си спомням тези времена с носталгия и със съзнанието, че в модерното време загубихме много ценни качества.
После обществото изпадна в състоянието на блудния син, на забравилия бащиното възпитание, топлината и уюта на родния дом, богатството на майчината люлка… Сега често наклаждам печката в онази стая – на прадядо ми, но най-вече със спомените за отминалото време, за да почувствам и неговата топлина. Слава Богу – стои си и старата печка, и тя ме сгрява понякога.
Онези, дето останахме в Църквата, нашето православно Отечество, под натиска на модерното и новото, често се превръщаме в по-големия син от притчата… В къщи сме си, но сме загубили любовта; не осъзнаваме какво имаме, над какво господаруваме, увличаме се от светския дух, който ни обладава. Не можем да се ползваме, от първородството си, не знаем как. Следваме традициите си някак вяло, безотговорно, безпредметно… Затова сложната ситуация ни изобличава, не ценим хората около себе си, величаем се, обидени сме или пък ни е смешно… Омаловажаваме родното и святото, прославяме новото и модерното, чуждото. Всичко това обезсмисля членството ни в Храма, подпечатано с духовния печат на православието. Не милеем за рода си, за собствената си кръв, не добротворим, не сме щедри…
Все повече и повече ми се иска да изляза на улицата и да говоря със всеки срещнат човек, със всеки срещнат българин, със всеки старец, със всяко дете, колкото трябва, ако трябва – часове наред… Без да скъпя собственото си време, защото то не е мое и аз не принадлежа на себе си. Божий съм, принадлежа на рода си, на името си… А времето свършва бързо: с едно невнимание, с една погрешна стъпка, с едно сърдечно затихване… Чудо е, че говоря, че мисля, че пиша, че имам надежда за утрешния ден, когато „цял свят лежи в зло“, когато от всякъде се лее кръв, когато навсякъде дрънкат оръжия. И това е не за друго, а защото все още съм си у дома. Да, Небето е онзи дом, където всички искаме да живеем заедно със своя Небесен Отец и всички братя и сестри, майки и бащи… Но дотогава? До тогава къде е моят дом? Не е ли там където съм роден, където съм възпитан, където съм израснал?… Там където са близките ми, родът ми, народът ми, Отечеството ми. Границите на това отечество са едновременно и духовни и географски. С тях трябва да бъдат и са свързани и духовните ми моления и физическия ми живот до оня момент, когато времето ми свърши и дните ми се доброят… А аз самият не зная кога ще дойде този час и колко са земните ми дни. Никой не знае дните си.
Колкото по-скоро се „завърнем“ в бащиния си дом, толкова по-добре, защото не знаем колко време имаме на разположение. Завръщаме се с духа си, в съзнанието си, с покаянието и прошката, с добродетелния си живот, със службата на Църквата и националния си идеал, за който загинаха нашите бащи и деди, нашите предшественици. Завръщаме се в бащиния си дом, само когато осъзнаваме кои сме и какви сме: по род, по дух, по вяра.
Нашата националност е земен идентичен белег, въздаден нам не случайно, и няма да се изтрие, дори и до Втората тръба, когато всички „народи“ ще застанат пред Бога. Тогава родоотстъпниците и предалите своите деди и братя, приятели и роднини и техните християнски завети, ще се окажат отявлени предатели и на Христос.
… Сякаш на земята няма по-зло за човека от това да остане предател, живеейки в собственото си отечество; до край заблуден, съдействайки или гледайки безучастно как се затрива собствената му кръв.
