Имало е време, когато Евангелското благовестие, Божият „закон“ и споследвалото ги благочестие са били на почит и, ревностно съблюдавани от народа, те са изграждали у него онази цялостна култура, подтикваща към една висока осъзнатост и целесъобразност на човешкия живот и съпътстващата го деятелност. Христовите завети на любовта към Бога и човека са потвърждавали и преобразявали естествените човешки правила, написани в сърцата ни, в съвестно и отговорно християнско поведение. Благочестивият народ със своите примери на праведност и святост е възпитавал най-силно, ревностно и резултатно своите чеда. Родоначалници и постоянни поддръжници на народното благочестие били Църквата, семейството, училището, академичните общности и други граждански организации, но народът бил този, който осъществявал в добродетелния си живот християнските принципи и морал. Близостта до Бога облагородявала народната душа и тя разцъфвала в чудно и недостижимо словесно-музикално народно творчество – спояващ и обединяващ фактор, отчетлив и ясен знак на българската родова идентичност. В наше време то се забравя и недооценява, а голяма част от него, под тежко чуждо влияние, дори се отхвърля.
Днес ние погрешно смятаме, че традиционната етика и християнската нравственост, чиято основа може да бъде единствено Христовото изкупително дело, претворено в Евангелското слово, са били закон за онова общество. Това съвсем не е така. Като същина на първозданието, те са били неговото естествено състояние и, предавани по наследство, отново те изграждали свойственото му поведение; те създали и определили за дълъг период от време основните му мирогледни представи и общи възгледи. Те били наследявани като важно повсеместно и общовалидно мирогледно възпитание. Епицентърът на този светоглед бил Самият Христос, а около него в една вечна и неизменяема христоцентрична орбита обикаляли вярата в Бога и самоосъзнаването на човека като най-висшето Божие творение, с възможност за богоуподобяване/обожение и вечен живот.
Законите са нещо много хубаво, но тях вечно ги грози една голяма опасност; съдбата им е застрашена от бедата те просто да не бъдат съблюдавани/спазвани. Това се случва и с християнските ценности и традиционния морал, когато общият светоглед се изкриви патологично и те останат встрани от човека и неговия живот, като буквен закон и куха декларативност.
В съвременните правови държави законите намират своята причина и същност в определянето на степента на виновност и налагането на точно определено наказание. За добро или за зло и по тази линия се открива доста голяма доза несправедливост. Често наказанията се определят субективно, а техният размер е несправедливо различен…
Християнската нравственост и традиционната етика всъщност не могат и днес да се затворят в тесните рамки на законовото определение. Затова в Църквата няма закони, а канони и правила, съдържащи препоръчителен характер. И макар срещу тях да има съответстващи рестрикции, тяхното налагане се осъществява трудно. Църковните прависти знаят, че Христос не би отхвърлил никого, а би го привлякъл към покаяние. И комуто са простени много грехове, той повече ще обикне своя благодетел (ср. Марк 7:41,42). Нещо повече: когато отсъства християнският светоглед и то като основна мирова представа и естествено следване на Христовото благовестие, тогава дори и християните недоосмислят, пренебрегват и/или поставят на заден план истинското благочестие и преживяването на християнската традиция като единственото естествено състояние на човека и изпадат в противоестествено състояние. При така оформящата се, в продължение на векове, и вече оформена антропологична картина, на лицата, предадени на неестественото си битие, най-естественият разговор, този за човешките добродетели и християнската етика ще изглежда като противоестествен и направо невъзможен. Поради това много млади хора, изпаднали в противоестествено/античовешко състояние, всячески ще противостоят и ще се противопоставят на християнското възпитание и на свещения почин то да стане редовна и устойчива част от нашето образование.
Рокконцертите, свързани с тежките стилове на рокендрол, пънк рок, метъл, алтернативен рок, хард рок и др. подобни, клубовете със силна музика, чалготеките, шумните партита, където присъстващите се клатят като примати/канибали, пият, пушат и се дрогират, всъщност са пълната диаметрална противоположност на християнското богослужение. А защо става въпрос за богослужението? Защото във време на отстъпление и безбожие само и единствено нелицемерното православно богослужение привежда човека към естественото му самоопределяне; прави опит да въведе отново, макар и за кратко, човекът и неговият живот в естественото му определено от Твореца състояние, след като преобрази битието ни и света около нас в царство Божие, за да станем всички като ангели на небесата (ср. Марк 12:25). … В храма е тихо, музиката е моногласна и акапелна, специална, задушевна и съпътства молитвата (единението на всички с Твореца), протича свещенодействие, духовните ни сърца се издигат към Господа (ср. възглас от Св. Литургия), възнасят се хвалебни и благодарствени жертви, възпява се Бога (ср. Пс. 26. 6). Премъдростта е сложила божествена трапеза, димът от кадилницата е благословен и символизира мирните жертви, които ние мислено изпращаме към престола на Бога, молейки се да получим обратно благодатта на Светия Дух; храната и питието са Христовите тайни… Пак казвам: църковната служба е абсолютна противоположност на „рокгрохотът и конското цвилене“ (И. Николов, 2022) на съвременния свят (не че с тях се изчерпва цялото земно зло, просто рокът сякаш е най-яркият антипод на тишината на светостта). Разбира се че е напълно невъзможно човекът, който е отдаден на суетните идоли (ср. Пс. 30: 7) и се определя като модерен почитател на рокмузиката, да открие в храма и молитвата своята истинска същност. Нещо повече: силата на божествената любов и нейното преживяване от човека като лична и свята изкупителна Божия жертва, биха направили грехове като тютюнопушенето и алкохолизмът, участието в събранията на безбожници и отсъствието от богослужение абсолютно невъзможни. Не за друго, а защото отклоняването от последните зависимости е най-малкото, с което ние можем да се отблагодарим на нашия небесен Отец и да отговорим на божествената Му любов; защото човекът не може да служи на двама господари (ср. Мат 6:42)…
Множество съвременни психолози твърдят, че сред пациентите им преобладават хора, които слушат рокмузика. Противоестественото държание на рокаджиите се доказва и като разгледаме биографиите на известни техни представители.
Например Фарук Булсара, известен с псевдонима Фреди Меркюри, е „открит гей“ (https://bg.wikipedia.) и умира на 45 годишна възраст от пневмония, заради СПИН (Синдром на придобитата имунна недостатъчност). Вследствие на противоестествения си начин на живот той се разболява, държи се противоречиво на сцената, като пропилява талантите му, дадени от Бога и съсипва живота си. Вместо семейство и деца гледа котки и харчи милиони само за един свой рожден ден.
Известните рокмузиканти Мик Джагър и Кийт Ричардс са заловени от полицията с наркотици. Джагър е осъден на три месеца затвор, Ричардс пък е лишен от свобода за два месеца. Последният сам споделя, че заедно с огромното количество дрога, веднъж поел и праха от урната на баща си. Пол Маккартни също е съден и вкаран в затвора заради притежанието на половин килограм трева. Известният Джон (Ози) Озбърн е съден и вкарван в затвора многократно. Той е известен на властите с противозаконните си прояви още от най-ранна възраст. Пийт Дохърти е не само наркоман, но и дилър на наркотици. Под влиянието на хероина и неестествения си начин на живот той извършва много противозаконни и неморални прояви. Сид Вишъс убива приятелката си и после се самоубива. Аутопсията му показва свръхдоза хероин (Musiccafe, 2024). Няма да споменаваме представители на още по тежки рок-стилове, чиито вид и поведение говорят за абсолютно подчинение и служба на злото, т.е. за дълбоко противоестествено състояние. Това е една малка, но доста показателна част от изпълнителите, последвани от почитателите на рок музиката. Свестните хора в тези среди са рядкост, а тяхното поведение и изкуството им се различават съществено от „рокгрохотът и конското цвилене“.
Не е за пренебрегване и фактът, че контролните органи на Континента и отвъд Океана непрекъснато си затварят очите пред противозаконните деяния на рокаджиите, като по този начин затвърждават в обществото чувството за безнаказаност. Това е изключително вредно и води до натрупването на отрицателен опит, който от своя страна не може да предизвика положителни резултати. Разбира се че съвестните християни няма как по никакъв начин нито да следват примера, нито да подражават на поведението на рокаджиите. Всички онези, които осъзнават техните вредни и противоестествени прояви усещат отрицателното им влияние дори само когато слушат тяхната музика… В повечето случаи тя е или плашеща със своята свръхдинамика и агресивност, или меланхолично отвлечена и монотонна. Чрез своята специфика – като мелодика, ритъм и текст, рокмузиката натоварва, невротизира и/или предразполага човека към силни екзалтирани вредни емоционални състояния. Защо и как я „употребяват“ западните общества е друга обширна тема. Всеки случай фактът, че тя служи като своеобразен отдушник на натоварващото противоестествено ежедневие на същите хора, говори за техните комплекси и проблеми и липсата на друга възможност за смислено им разрешаване.
Посочените факти и заключения по отношение на рокмузиката и нейните представители са изказани не с осъждане и критика, а с милосърдие, любов и братска загриженост, съвременните християни да не поемат по техния път, подценявайки патологичните им страсти и античовешката им същност.
Осъзнавайки противоестественото състояние на съвременния човек, аз вярвам, че винаги, когато същият този наш събрат помисли и потърси отговор на вечните реални въпроси, поставени пред цялото човечество, без изключение, той, макар и бавно и постепенно, ще намира верните ответи, заложени от Твореца в нашите души. Може би днес е далеч по-лесно модерната личност да тръгне по пътя на своето самоосъзнаване през желанието да бъде добър човек, да не вреди на никого, та дори и на себе си, да живее целесъобразно и природосъобразно. Тези крачки той ще направи леко, ще изкачи първите стъпала лесно и бързо. Важно е да знаем, че нищо не става по принуда и със закон, а от девиантните и противоестествени прояви трябва да пазим дори и децата си чрез възпитанието. Първо трябва да осъзнаем, че нашата сила е в любовта и добротата, във вниманието и нежността към ближния, в уважението и самоуважението, но не и през самолюбието и гордостта; че всичко това трябва да бъде осъзнато и пожелано, да го сторим по свободна воля и по собствено желание, а не по принуда.
Но след това много често всички процеси ще замрат и постигнатото ще остане в миналото. Нищо няма да бъде устойчиво, тъй като трудно ще бъде откривана и поддържана плътна и фундаментална причина за положените усилия и за това да продължаваш да ги полагаш, виждайки злото и неблагодарността. Именно тогава е ключово и задължително да бъде открита/преоткрита вярата в Христа; да бъдат приети, осъзнати и осмислени в дълбочина Евангелското благовестие и Самият Христос – като път, истина и живот. Ако това се случи, а то винаги се случва когато го пожелаем истински, Бог дарява на човека онази своя любов и божествена светлина, които ни преобразяват, и ни отдалечават от всичко противоестествено… Това е път на съвършенство, по който се върви по собствено желание и по озарение, но само и единствено – следвайки хилядолетната православна традиция.
Познанието за Бога и личностното израстване в духа на християнската традиция и утвърдената практика са единственият верен и естествен път за човека и той трябва да се преподава и открива навсякъде. Той се обуславя от правилната употреба на личната свободна воля и оформянето като свободна личност – част от обществото, наречено Църква. Единствено там властва благият Христов дух, единението чрез тялото и кръвта Му и вечната радост на Спасението, Любовта и Възкресението. Църквата допуска и до-човека всред своите „жилища“, но докато той не се отърси от противоестественото, неговото присъствие си остава непълноценно и празно. Той не чувства лично удовлетворение, нито близостта на своя Личен Спасител; няма и достатъчно мотивация и причини да се бори, да търси и да се усъвършенства. Продължава да живее в гордост и тщеславие, в отрицание, зависим и увлечен дори и от най-дребните земни страсти, в тъга и съжаление по „загубеното“ в земния живот… и най-вече – в страх и грижи. Заобиколен е от въпроси за решаване, които сам нарича проблеми и пред които често се предава; към които подхожда емоционално, с вредни и противоестествени навици, в грижа за тялото си, а забравяйки душата си и нейната вечна съдба.
- Илюстрацията представлява снимка от неповторимия музикален албум „Дълъг път“ на Теодосий Спасов и Стефан Мутафчиев, издаден през 80-те години на миналия век.
