Синоними или „антоними“ са понятията в заглавието?
Интересен въпрос, нали? Сериозен повод за размисъл.
В последно време безкрайно ме тревожат много думи, които витаят, хвърлени в пространството около нас, с цел объркване и „забъркване на ума“ (Ср. молитва от св. Тайнство Кръщение) на мислещите хора. „Пропаганда“ е една от тях. Сякаш най-опасни и зависими от нея са онези хора, дето я използват. Ако ги слушаш и им вярваш, ще стигнеш до извода, че всичко е пропаганда. Аз само за малко, за няколко часа, присъствах на едно тяхно събитие и тази дума проглуши ушите ми. Макар често споменаваното явление да съществува напълно всеобхватно и истински в масмедиите, факт, който зная отдавна, към тази истина много лесно се прикрепят множество митове и лъжи. Така манипулацията е най-ефективна, отново – всеизвестен факт. А мен не може никой да ме обвини, че съм облъчен, защото поне от шест-седем години не ползвам споменатите медии, даже и радио не слушам.
… Темата на конференцията е поставена хаотично, но ангажиращо: религия, образование, общество: съвсем типично за нашите „експерти и религиозни дейци“¹, чиито интереси, оказва се, стоят надалеч от педагогиката, оформена като отделна и самостоятелна наука още в 1633 г. От присъстващите и модераторите стана ясно, че главната „причина“ за събитието е една: явен отпор срещу желанието на БПЦ, МОН, българския парламент, болшинството педагози у нас и православния български народ, да се въведе в училищата редовно изучаване на предмета Добродетели и религия и то – само в 1. клас.
Думата „задължително“ също бе често споменавана, явно с цел – сплашване. Разбира се че подобна терминология не съществува нито в образованието, нито в науката; там всичко е условно и е в синхрон с Конвенцията за правата на детето и много други нормативни актове. Въпреки това, повечето от докладите, поне докато бях в залата, със сетни сили убеждаваха присъстващите, около петнадесет души, колко страшно е Православното християнство да влезе „задължително“ в училищата. Какви поражения ще нанесе то; какво „разделение“ ще предизвика, колко „ретроградно“ било подобно решение, колко е „противоконституционно“ (последното твърдение, макар и силно тиражирано, е абсолютна лъжа и манипулация)!
Междувременно един от водещите, чието първо име запомних – Димитър, представил се като „православен християнин“, в прав текст спомена, че представители на висшия клир на БПЦ говорили „глупости“ и „школски разкази“, „за дечица“; други духовници направо плашели със своите твърдения, които съвсем не отивали на развитото ни общество, а като цяло, православните християни, в сравнение с католиците, протестантите, и особено – мохамеданите в България, направо били неграмотни и непросветени. После човекът добави и абсурдното, а може би и фашизоидно твърдение, че видиш ли, свещениците в „расо“ нямали работа в училището, „тяхното място“ не било там, и поради това учениците с право им се „подсмихвали“ подигравателно!?!
Отивайки с очакването да се насладя на истинска академичност и задълбоченост на докладите и коментарите, аз бях поразен от всичко, което чувах и за първи път буквално не вярвах на ушите си! Стана ми някак си тъжно… и студено. Устата на едни и същи хора изричаха думи като толерантност, свобода, демокрация, права и непосредствено след това – тоталитарни послания, потъпкващи всяка свобода и всяка толерантност!?
… Същите тези хора, които в описаната обстановка (тя може да бъде видяна някъде из соц. мрежи), буквално разсичаха и разделяха дори и малцината присъстващи, обвиняваха в предизвикване на омраза и разделение всички православни клирици и миряни, министри и зам. министри, учители, педагози и народни представители, които подкрепят редовното изучаване на „Добродетели и религия“ един час седмично, в пър-ви клас! Самото държание и преднамерено организираното събитие намирам, меко казано, за абсурдни и нелогични; повярвайте, ако не се придържах към задължителния и свойствен за мен, добър тон, бих използвал далеч по-силни и тежки определения.
Оставям лицемерието настрани. Ще се опитам да се абстрахирам и от факта, че целият този театър се разиграваше, организиран от ИЕФЕМ при БАН, чиито основател и почетен председател, митрополит Климент Търновски (Васил Друмев), е запомнен с думите „Има ли Православие у нас – има български народ, няма ли Православие – няма и български народ“ (Ср. Слово на Неделя Православна, В. Търново, 1893). Мога да превъзмогна и факта, че думите му бяха определени от водещата като етнофилетизъм… Повърхностният поглед на нежив християнин може да се обърка. Разбира се че няма етнофилетизъм, защото блаженият владика казва, че Православието е определящо по отношение на българския народ, а не – обратното. С други думи: българският народ е загубен без Православието. А ние виждаме как губим православната си „самоличност“ всеки ден. Това което не мога да премълча обаче е репликата: какво щели да кажат католиците в България; напротив, бих я допълнил: а какво ще кажат протестантите в България?
Може би за организаторите на въпросното събитие ще прозвучи странно, но аз общувам с протестанти (евангелисти, адвентисти и др.). Преди години с един мой приятел, от тяхната общност, често ходехме на риба. От нашите срещи зная, че по-ревностните от тях не пращат децата си в училище, а завършват като частни ученици. Но защо? Именно защото светският дух на нашето училище клони към атеизъм. И ако това не беше така, то навярно тези протестантски общности щяха най-спокойно да пращат децата си на училище. За жалост на конференцията се твърдеше точно обратното.
Винаги минавам пеша от бул. Мария Луиза до Царския дворец и градинката зад него. През това време се срещам с поне двайсетина младежи. Половината от тях се подсмихват на „расото“ ми, други седем-осем си извъртат главата настрани или гледат в земята; само двама или трима ме поздравяват с усмивка. През последните няколко години, по улицата или в подлеза, само два или три пъти са ми поискали благословия, имало е и злостни погледи, дори и закани – най-вече в София. Може би ние, православните свещеници не трябва да се показваме и по улиците, може би не сме и „за там“?… Просто трябва да оставим модерното ни общество, в което не трябва да има нищо „ретроградно“, да се затрие докрай, накъдето всъщност е тръгнало… но за това на конференцията нямаше нито дума. Виж, натрапчиви истории от разни европейски и американски програми, обмяна на опит, „международни училища“ на английски език, примери от протестантския, католическия и англиканския свят – колкото искаш.
Казах няколко думи и просто си тръгнах. Защо да притеснявам хората с присъствието си, явно и при тях нямаше място за свещеници.
Точно тогава, щом излязох от залата, сетих се как в същия ден, сутринта, с децата в училището се бяхме разделили с прегръдки, истински сърдечни прегръдки, и душата ми се стопли отново.
