Мъгливо утро

Мъгливо утро, глас дрезгав на петел 
вестяваше деня. Не чувах  песен.
Небесните сълзи превръщаха се в кал  
и над света полека спускаше се есен.

И пелена покрила бе света – 
дъждовносива, плътна, тежка, бледа.
Луната някак криеше в нощта.
А слънцето  не можеше да гледа.

Защо ли беше нужно нам това, 
ако ли не тревожно да подскаже, 
че няма нищо вечно на света, 
че всеки час в живота ни е важен!

Че мигом идва есен и при нас 
и хвърля ни във размисли, в тревоги.
Тогава няма радост, чар, захлас, 
а само  думи, много тежки, строги.

Тогава трябва да сме силни, и така 
да се обичаме, макар и тъжни, 
защото в нас душите са слънца.
Да светят и в безлунна нощ са длъжни.
           
           Защото разумът ни е простор без край!
Не може ни мъгла, ни есен дълга 
да ни отнеме онзи чуден рай.
Той с благодат душите  ни изпълва.