Един стар доктор преди години споделяше:
– Отказал съм много хора от цигарите.
– Как – питам аз?…
– Много лесно. Казвам му: или спираш цигарите, или си дотук, приятел. Това е положението. И той веднага ги хвърля…
Спомням си това време. Той дори не беше лекар, а фелдшер; единственото медицинско лице в селото и всички му имаха доверие. Първо при него ходеха и често не се налагаше да продължават към болницата. Той ги лекуваше, обаче те го слушаха и му вярваха, като на Бог. Много добре го помня. Аз полагам усилия и си припомням често миналото, уроците от миналото.
Четенето на книги по принцип е припомняне на миналото – близкото и далечното, родното и чуждото, красивото и трагичното; и най-накрая – в личен, колективен и глобален план. Всеки пост през годината, с изключение на Петровия, се предхожда от Задушница. Постът започва с поглед към миналото, към безсмъртните, отишли си от този скоропреходен свят наши отци и майки, баби и дядовци, прародители – до което коляно си спомняме… „дълъг списък с имена“, казва А. Сенгалевич… За старите бабички, прилични на монахини ни припомня Д. Енев, понесли в душите си някакъв български исихазъм, кремъчно твърд отвътре; за праведниците, като този от моя роман. Това са все погледи в миналото. И в това минало виждаш тишина, смирение, вяра, но и неудържимо желание за свобода и правдини за Божия народ…
Във векове на непоносими теглила и абсолютен геноцид се откроява едно безспорно чудо за слава Божия: невъзможното оцеляване след само половин хилядолетно робство, агарянско, чуждоземно, чуждоверско владичество. Време, в което съществуващите манастири из българските земи за пореден път се преобразяват. Те са създадени като най-недостъпни обиталища на анахорети-исихасти. През двата златни века се превръщат в езикови институти, разпръскващи култура и разпространяващи книжнина… През Робството те придобиват вид на крепости и твърдини на всичко ценно и свято, на постоянна молитва за милост, запазвайки онази кремъчна вяра, наследство и единствена програма за спасение. Родените от българската чернодрешна майка синове се умножават въпреки еничарството и кланетата, както през първите векове на гонения се множат християните в Римската империя. Не расте народът, затрива се, но се въдят безумни мъдреци, готови да пожертват себе си заради род и вяра. Заради тая най-голяма любов идва възкресението; и личното, и Христовото.
Паметта за тия хора губим днес на фона на общата съвременна свобода, вредната свобода, която ти казва, че можеш да правиш всичко, а не че можеш да правиш това, което трябва… И то, забалежи! – да вършиш правилното по своя воля, свободно! Ето това е свобода. Свобода е доброто дело. Свобода е да не пушиш, свобода е да не пиеш… Свобода е да се научиш да постиш, за да разбереш какво е постът. Свобода е да кажеш на волята и съзнанието си: „Започва постът и аз наистина през този пост ще бъда достоен християнин, защото само ако накарам волята и разума си да обичат хората и Бога истински, само тогава ще съм истински свободен. Докато пуша през поста ще съм най-покорният слуга на дявола, който ме държи с въженце от дим и всеки ден злокобно се присмива на моята слабост, докато търпеливо чака „резултатите“.
Назад е обърнат и моят поглед… Назад към древната човешка история. Назад към библейските времена, към свещената история на патриарсите. От там разбирам защо нашият свят се затрива, защо берем горчиви плодове, защо ядем изкуствена храна и пием мръсна вода; защо звездите „изпадат“, защо се залъгваме, че се обичаме… От Старозаветните страници си припомням, че Бог няма да изтреби никога света, че повече не ще има потоп, че не ще се затрие земята, а напротив – ще бъде обновена и подготвена за наследство, но само на чистите по сърце. Това, което преживяваме в нашите лични и обществени трагедии – бедствията, злополуките, многото смърт… Това е трагедията на Содом и Гомор – в наши дни. И този път наказанията не са по Божия заповед. Небето само сее смърт, заради нашите бомби, земята сама ражда горчивина, заради нашите хербициди, пестициди, нитрати и ГМО… Загиваме с колите си заради собственото си безрасъдство, изгаряме и се давим заради собствената си алчност. Младежите и девойките ни деградират нравствено заради нашето светско и атеистично псевдообразование и липса на религиозно-нравствено възпитание. Падаме и умираме заради собствената си безотговорност и оставяме децата си сираци с разбити сърца.
От личната до глобалната трагедия на нашето време пътят е много кратък: започва от лицемерието, гордостта и алчността ни и завършва с тези на нашите политически водачи. Но няма кой да прати сяра и огън от небето. Няма и смисъл да ги праща Бог, защото ние сами сипем барут и огън над главите си, в мащаби далече надминаващи Содомските, докато говорим за мир
А истината си остава в погледа назад, в миналото. Малцина знаят какъв е бил големият, но не единствен, грях на Содом и Гомор. Това е било мъжеложството, хомосексуализмът. Да, заради това са погубени тези градове, в които не са били останали дори и десет праведника. И когато при Лот, племенника на Авраам, който е жалил безмерно за жителите на ония градове, идват чудните му гости, ангелите, Троицата на любовта, вечността и всемогъществото, какво се случва? Онези безумници отвън, забрави ли Бога и стигнали дъното на човешкия провал, искат да ги похитят. „Градските жители, содомци, млади и стари, целият народ от всички краища на града, заобиколиха къщата, извикаха Лота и му думаха: де са човеците, които дойдоха при тебе да нощуват? Изведи ни ги да ги познаем“ (Бит. 19:4,5). Те искат да упражнят свободата си, неограничавана от никого и от нищо, да пируват, да се веселят, както всеки ден, както всяка вечер… Между впрочем Лот им предлага дъщерите си, но те не жалят младите девойки, искат гостите му, мъжете, които са видели, че влизат в дома му… Лот, който излиза навън е бил на косъм от смъртта, ако не се е намесил сам Бог, за да ослепи всички насилници.
Нима светът, който ни заобикаля, по-настрана, извън християнското-православно море от славяни, българи, гърци и романи (румънци), не прилича на един голям Содом, в който беззаконието на хомосексуализма се узаконява от години. Много естествено, че щом искаме да живеем в град като Содом, и бедствията ще приличат на библейските. Ще ни погубват сярата и жупелът на нашите грехове и тъмният рок-грохот, и ще ни души пушекът на пушачите.
Искам да ви припомня, че за хората, понесли кръста на Христос на гърдите си, милеещи за Неговата правда и търсещи Царството на Бога, Непоклатимото царство, светът съвсем не е такъв. Те се наслаждават и благодарят за всеки нов ден. На тях са им достатъчни слънчевият лъч и птичата песен… Те жадуват за трезвение и чистота. Те не желаят да слушат и да гледат каквото и да било за света и от света. Тях ги радва случайната среща с човека, старата песен, зазвучала от някъде, добрата дума и простотата на обикновения скромен живот… Щедри са и приличат на ангели, заради отдалечеността от собствената си физиология – като чист волеви акт.
Тяхното сърце копнее за Бога, техните устни постоянно мълвят молитва, тяхната душа се радва на словото и на книгата, която носи топлина. Духът им е изпълнен с благодарност, с мир, с тишина, с радост… Всред тях човекът е философ, но християнски философ, мъдрец, но безумен за света мъдрец. Защото за всички нас светът не е нищо друго освен богоявление, а животът ни – богослужение.
Ние живеем в един по-добър свят, православен свят, християнски свят и ако нещо около нас ни притеснява, то веднага трябва да започнем да променяме себе си. Сега е моментът… През поста.
Към горните мисли ме насочи една картина, може би е икона или част от икона, с трите ангела и техните уплашени погледи. Нека си я припомним. Те гледат нашия свят. Вижте света в лицата им, в очите им, и сами ще се уплашите!
Да молим Бога да оправя нашите мисли, думи и дела в постоянен пост и в нескончаема молитва!
Илюстрацията е част от картината на Юлия Станкова „Усмивката на Сара“.
