Многоточие

Макар и думи тъжни да съм писал, 
превръщайки се целия в сълза… 
И да живеем, все едно, орисани
в земята – долината на плача,

това не е лицето на душата ни. 
И  на лицето ти не спи тъга,
защото с радостта са подпечатани 
докрая стъпките ни във снега. 

Защото по очите и ръцете ни 
слънцата златопъстри са, нали… 
а от прозореца светът е цветен, 
децата правят пак бели!

Защото най-голямата надежда 
пред нас е, с реверанс и почит…
Словата ми красиви се нареждат 
в следващото многоточие…