()

Оказва се, че обществото и човекът, в частност, винаги губят по нещо! Задължително. На всеки пет-десет години. Забързаният ход напред и устремът към звездите не ни донесоха много; отнеха ни доста от онова, което имахме.

Нима стремежът към блага̀ и задоволяване на социума не води до постоянното желание за леснота във всичко, към нови блага̀ и към безсмислено презадоволяване? Комфортът води до повече комфорт, но често отнема човечността ни, прави ни лакоми и алчни. Духовността е активът и  покритието на разкоша, иначе той е празен и кух, пуст и ненужен…дори – вреден! Именно така се стига до зависимостите, а след това – до борбата за оцеляване, когато вече сме готови на всичко.

За съвременното общество и водачите му няма подходящ стандарт: те винаги търсят по-висок, но именно така се загубват! И макар то (обществото) да се стреми непрекъснато към задоволяване на всичките си нужди, човекът днес често остава недоволен и неудовлетворен. Простият начин на живот съществува само в устата на старите демагози и в Евангелската проповед. За жалост нашето общество отдавна смята Свещеното писание за древна литературна творба с интересни послания, а старата демагогия намира малко поддръжници. Нейните послания са история, като например „За Бога, братя, не купувайте!“.

Когато всеки от нас се обърне назад, към детството и младостта си, срещаме се с носталгията по загубените истински блага. Не само, защото сме били млади, а защото наистина сме загубили много. Ето как изглеждат нещата в личен план: загубих красивия и неповторим свят на едни спокойни, разумни и отзивчиви хора, който ме заобикаляше. Дори в периода на стария социализъм (защото днес живеем отново в социалистическо общество с власт-управници социалисти) хората си помагаха и в голяма степен бяха загрижени  и за ближния си. Не мисля, че преувеличавам, защото проблеми има винаги. Няма да се впускам в анализи на този период, тъй като ще трябват да пиша дни наред… Струва ми се, че положителните черти от преди двайсет, трийсет години са безвъзвратно загубени. Загубих голяма част от личната си свобода, заради много от зависимостите на новото време. А то уж всеки ден дава нови права на всички – да са всякакви, да се наричат всякак, да се чувстват различни…?! Нима декларирането на различие не показва до голяма степен собствения страх от същото това различие? А това не е ли една от многото съвременни душевни болест? Е, ние всички сме хора, колко по-различни можем да бъдем? Отписвайки се от една група, ние неминуемо се причисляваме към друга и ставаме еднакви с тези в последната, разбира се, ако тя е последна. В крайна  сметка, както и да се назовем, ние ще бъдем колкото различни, толкова и еднакви. Отричането на този факт е опит да се освободим от вечните, непреходни и общовалидни човешки стойности и правила, най-вече в нравствената сфера,  но ако го направим какви ще бъдем след това – хора или човекоподобни животни? Срамно е, че днешните власт-управници обличат това отричане в нови, но празни от към съдържание, и болни законови норми.

Именно стремежът към новото и различното ни отне основните и вечни стойности на живота, засили ни по метежната спирала на ежедневието и вместо да ни направи по-разумни, ни води към дъното! А то е безчовечност, духовна смърт и дори преждевременна физическа смърт. Задъхани сме и не можем да си поемем въздух: най-ценното, в последно време, благо, което не се купува с пари. Къде са хората…и наистина ли се превърнаха в личности?

Няма го спокойният и мъдър Човек от моето детство и от младите ми години, който излизаше и сядаше на пейката пред двора си като Йовковият дядо Руси. Този човек носеше душа и широтата ѝ се усещаше в пространството. Няма ги смирените и вярващи хора в Храма. Те не знаеха Евангелието наизуст, идваха „при Бога“ от чист духовен повик, който удовлетворяваха. Тогава се оплаквахме, че християнството ни било битово, а днес е комфортно: толкоз по-зле. Днешният можещ и знаещ човек няма време нито за едното, нито за другото. А за къде бърза? Да изкарва пари. Парите са критерий и приоритет – дори с цената на всичко друго, с цената на истинския живот, на телесното и духовно здраве! Среднобогатият модерен човек е разпънат на кръст между компютъра (смартфона си), супермаркета с евтини стоки, кухнята и леглото си, като между всички тях забързано обикаля с модерния си, компактен, малолитражен автомобил. Пристига от някъде, грабва нещо – като хуните, и заминава. И това, ако не е „постижение“ на новото време?

Някога се случваха чудеса, макар ние да не ги определяхме така, защото бяхме свикнали с тях. Земята даваше изобилно своите плодове, без много торове и препарати. Чудеса ставаха! Спомням си как дядо ми подари няколко кошера, а медосбора бе в изобилие, въпреки незавидните ми тогава познания по пчеларство. Топлите отношения между хората затрогваха. Често си припомняме как през онова време, когато повикаше някой да помогне за нещо, идваха толкова много хора, че не можеше после да ги нахраниш.  До скоро беше така, после всичко се промени. И тогава в училищата нямаше вероучение, нито религия, няма и сега. Нима може да има сравнение някогашното образувание, когато излизаха възпитани и грамотни младежи, с днешното?! Да, и тогава имаше проблеми в училищата, но, съгласете се, те бледнеят пред съвременните.

Днес апатията и безразличието у хората плашат. В последните години тези деградивни пороци обхванаха почти цялото общество. Власт-управниците не могат (или не желаят) да решат елементарните проблеми на обществото, или го правят с огромен ресурс, което развращава и води до бавно, но сигурно узаконяване на корупцията. Това превърна деградацията в  алгоритъм на деструкцията. Такива са например социалните и комунални проблеми в малките населени места, а и не само в малките. Хората нямат достъп до елементарни условия за живот, като например: чиста питейна вода, функционираща инфраструктура и адекватно здравеопазване… Въпреки, че за всичко това плащаме все по-високи ставки и данъци.

Къде е прогресът и с какво ни помага той? Защо двойните стандарти продължават да съществуват навсякъде, във всички сфери на живота, защо цените растат и държавните регулатори не функционират?

Тези и много други въпроси плашат съвременния човек и той не прави нищо за тяхното разрешаване. Те го вълнуват, но в същото време му изглеждат нерешими. Затова той намира, избира и реализира най-простия отговор и най-лесното решение: да се изолира от обществото и общите проблеми и да се спасява сам, кой както може. Именно затова връзките между държавата (власт-управниците), народа и Църквата се сриват на всички нива. Не е възможно никакво взаимодействие, като между трима люде, които си викат един на друг на различни езици, без никой да знае езика на другия. Това сме ние днес. Всъщност някога сме знаели чуждия език, но сме го забравили. Той е сред онези неща, които загубихме. И нищо съществено, по отношение на истинския живот, няма да се случи, докато държавата и народът не си припомнят езика на Църквата и не го заговорят с желание. А това няма да стане точно днес.

Харесва ли ви публикацията?

Изберете брой звезди за ваша оценка!

Средна оценка / 5. Брой оценки:

Все още няма оценки

Подобни теми