()

Колко красива е всяка сутрин! Още преди съмване запяват славеи. Призори птиците прославят с песента си своя Творец! От изток се прояснява, и сред чудните морави отблясъци, изгрява слънцето. Понася се по небосвода – голямо, светло и величествено. Мразовито побелели са горските ридове, но бавно се оживяват… Ледът отстъпва пред топлината на пролетното слънце и покорно се стопява. Това не означава, че той изчезва; просто се превръща в животворна вода!

Всичко е потънало в светлина. Всичко свети, обляно в лъчи. Птиците радостно се събират в клоните на дърветата. По ливадите покарва млада трева, из нея весело е нацъфтяла разноцветна иглика: билката на спокойствието. А лалетата са насочили своите зелени и нежни копия срещу студа и зимата. Всичко е ново и младо, отвсякъде струи любов и светлина. Песен и живот.

Няма нужда да ходиш някъде, за да видиш тази красота. Тя винаги е до теб. Тя не струва пари. Просто трябва да имаш очи за нея, да носиш мир в душата си и да не бързаш. До теб и пред теб е всичко, което ти трябва. Там е и духовната красота – още по-величествена от земната. Пред теб са всички стойностни неща: твоите приятели, твоите братя, твоята любов, твоят Бог. Пред теб е разтворена една книга, можеш да четеш от нея всеки ден – колкото искаш и даром, стига да имаш очи да я видиш.

Но ако нашият телесен и духовен взор е обърнат само и единствено към самите нас и от гордост, страх и грижа за себе си не виждаме нищо друго освен купища проблеми за разрешаване, тогава не може да видим нищо от красотата на света, нищо от духовния свят. И всеки ден слепотата ни прогресира… Тогава ставаме зли, горделиви, забравяме за хората около нас, за техните благодеяния, за тяхната любов… Забравяме и за другите, за нуждаещите се, за страдащите; умира и нашата любов, защото не виждаме нищо друго освен проблеми, обиди и плашеща различност! Тогава нищо не може да ни зарадва и заживяваме напук на всичко – сърдити като малки деца и точно толкова слаби. Залъгваме се с изкуствени светещи стъкълца, а чревоугодието, телесните нужди и задоволяването им, се превръщат във висши блага. Цинизмът превзема живота ни и често приятелите ни стават врагове…!

Независимо от това, игнорирайки всички световни и хорски проблеми, и цялата несправедливост, слънцето пак изгрява от изток. Птиците отново носят на крилете си пролет и песен; дърветата стоят по местата си и разнасят аромат, тревата расте и цветята цъфтят… Представяте ли си ако живата природа оставяше като нас свойственото си състояние и започваше да се сърди, защото, да речем, ние не ѝ обръщаме внимание; или защото в Близкия изток, или още по-близо, има война?! Ако слънцето забавяше сърдито своя ход, птиците не пееха заради слънцето или пък започваха да воюват и вместо да писукат и да прехвърчат от клон на клон, сърдито се блъскаха в прозорците и отвсякъде хвърчеше перушина?! Ако тревата и цветята отстъпеха място на тръните и копривата и бурени плъпнеха навсякъде?! Ако кучето на двора, вместо с всяко свое движение да показва предаността си, още с първото посягане, ме захапваше за ръката?! Мога да продължавам до безкрай…

Не. Нищо подобно не се случва и няма да се случи, защото Бог е благословил ние да живеем в земен рай. Макар да не е като първоначалния – съвършен – той носи в себе си отблясък от Едема.  Простодушните животни и природата безпрекословно изпълняват Божията воля точно както някога. В симфония и мир. Предполагам че това е заради нас – за наша поука и вразумление!? А ние често въобще не го забелязваме.  Със същата бързина и безпаметност подминаваме и духовния рай; за него трябва да се трудим всеки ден и най-вече да добруваме помежду си, а нравът  ни  да е смирен и обѝчен към всеки човек. Това е другият истински земен рай – често пъти – неподозиран, неразбран, недостижим…

Но нима не започва всичко от красотата около нас и Божието чудо на пролетта? Ако сме слепи за тях ще забележим ли нещо друго, нима ще потърсим нещо повече?! Не, за жалост.  Ще останем сами със себе си и проблемите си. Почти винаги те не са наши, а много често дори не са и проблеми, а въпроси, чакащи отговор – плод на разума, вярата и смирението ни. Вместо това, ние доброволно се предаваме на грижите и страха за себе си. А те са толкова силни и страшни, че можем да ги победим само със сила, убеждавайки се непрестанно, колко сме важни, силни, знаещи и можещи!? Именно тогава хукваме да разрешаваме всички „проблеми“ със собствените си сили, забравили думите на Христос: „без Мене не можете да направите нищо“! Готови сме за „война“ и често  воюваме с някого. Достатъчно е да не признава нашето величие, той вече е враг!

Ето това е адът на съвременния човек, а толкова лесно се излиза от него! Нужно е само да махнем огледалото пред себе си.

Повярвайте, разкрива се невероятна гледка!

Харесва ли ви публикацията?

Изберете брой звезди за ваша оценка!

Средна оценка / 5. Брой оценки:

Все още няма оценки

Подобни теми