Човешкото недостойнство в перспективата на Непоклатимото Царство
Фактология и философска обосновка
От гледище на рационалния разум и неговите несложни възможности, мисля че осъзнаването и простото осмисляне на човека преди грехопадението, като същество, незнаещо и непознаващо зло, не би трябвало да затрудни никой нормолексичен – събрат или сестра. Всъщност именно въз основа на този факт, като ключово определение, трябва да се отхвърли неправилното твърдение, че без злото и въпросите за злото ние не можем да осмислим и доброто, защото е тъкмо обратното. Всичко сътворено от Бога е било твърде и само добро, именно защото злото не съществувало. Разбира се, то не съществува и сега, защото никога не е сътворявано: нито – в началото, нито – после. За човека преди отстъплението/грехопадението, злото също не съществува. И истинското добро и истинският човек са идеални и съвършени (според божествения замисъл) именно и само когато те не са запетнени, затъмнени и запленени от злото, дошло в света чрез гордостта и завистта на сина на зората – денница, при неговото отпадане.
Изоставянето на Едемската „градина“
След грехопадението като отстъпление и престъпление, на първия човек Адам (заедно с неговата половинка Ева, защото е казано „мъж и жена ги сътвори“), съзнанието за възможното и вероятното зло, придобито след престъплението, кара човека да заживее по нов, земен, плътски, порочен и недостоен начин. Изяденият плод „заразява“ със зло, а непокорното грешно деяние разбужда укорителния глас на човешката съвест и в този миг човекът започва да страда и да носи тежестта и естествените последствия на своята вина, а след това – да умира.
Месианското спасение
Светлината на изначалното съвършено творение е върната и възстановена с Боговъплъщението (на самия Бог), смъртта и възкресението на „Новия Адам“ – Христос, бидейки Месия, Спасител, Изкупител, Благ Учител и Богочовек – едновременно. Последиците от престъплението (отпадането, отстъплението, грехопадението) на първородния човек са премахнати за всички – като възможност (предразположение, вероятност, потенция), по закона на чистата съвест. А за отреклите се от сатаната при Св. Тайнство Кръщение, чистият волеви акт на отричането е подпечатан с „печата на дара на Светия Дух“ (Св. Тайнство Миропомазание в православното кръщение). За всички, съблюдавали това обещание, както и истински разкаялите се за своите грахове, за злото, „вратите“ на Рая („Едем“, Вечност) са отново и вечно отворени.
Какво се случва в света със светските хора
Ако попитате дори и вярващите хора и някои богослови, те ще ви обяснят, че цялото това спасение е валидно и абсолютно ще влезе в сила след Второто Откровение (явяване, апокалипсис, откриване, идване на Христос, Богоявление); че тук в света все още властват „законите“ на злото и греха. Всъщност истината е малко по-различна.
За онези всред нас, които виждат/забелязват/следват/наблюдават/изследват злото и греха в света, те го виждат тъмен/черен/запетнен/омърсен, като стигат дори и до крайности – да го считат за провалил се/безсмислен/готов за унищожение. Параноиците стигат и до самоубийства. Вниманието им е ангажирано със зло/гниене/предупреждения/наказания – като естествен обществен фон на съществуване… Те се грижат, сякаш по някаква причина са заинтересовани, злото да излезе наяве, заедно с някакви разкрития/възмездия, за да няма безнаказаност?!? А Христос „не би наказал никого“, а би го „поканил“ (Екклисия – покана навън) към покаяние и спасение, вън от владенията на греха/тъмнината/злото/индивидуалността/егоцентризма, в последно време наречен нарцисизъм .
Мисля, че подобни концептуални хоризонти (на „тъмните хора“) освен неправилни са и много опасни, защото „очите“ на техните носители жадуват наказание. В зависимост от степента на вътрешното си безпокойство тези хора биват от тихи – до крайни фундаменталисти. Те, концентрирани в злото, често/постоянно забравят, че всъщност Човекът Христос ще съди този свят и ще въздаде милост на всички страдащи, онеправдани, пренебрегнати, плачещи, скромни, смирени и чисти по сърце…, които обичат събратята си, в т. ч. и Него Самия. „Тъмните“ забравят за верните, молещите се, преданите/мирните/добрите (сами им е трудно да бъдат такива) и придават на злото твърде голямо значение/сила/власт, забравяйки, че силата/любовта/властта на Бога превишават многократно творението, придобило зъл образ (земното, болната след греховна психо-соматика, отпадналото), обезобразено само и единствено поради своята гордост.
Когато окото на съзнанието се фокусира върху беззаконието (стигнало небето) и злите прояви на свободната човешка воля, и полемиката се разгръща около понятията влияние/влас/пари/насилие/политика/геополитика, особено в тъмните им полета, това око твърде дълго не може да се „пренастрои“, за да погледне другаде. Това съзнание заживява в подобна действителност, и разгръща пред себе си все по-черни хоризонти, дори те да не са свързани с неговите лични грехове; желае и занимава другите с определена феноменология/чужда проблематика/глобални въпроси, сякаш – без отговор… По-страшно е, ако това съзнание е религиозно, защото тогава то заговаря за потоп, за праведна отплата, за краен предел, за праведен съд… Подобна изкривена/параноична/прелестна мисловна представа си изгражда в нашето време, в Новозаветните времена, образа на „древния Бог-ревнител“ от Стария Завет. Този образ е съпътстван от множество апофатични качества и цялостни апофатични картини на нетърпимост и фатализъм, а човекът е убеден в „скорошния праведен съд“ на изработеното от самия него божество, чиито („божествени“) мисловни импулси, едва ли не, преминават направо през главата на разказващия.
Някои недоумяват, изненадани са, сякаш до вчера не са знаели, че под параваните на лъскавото и скъпо земно изящество (като богатство, възможности, прогрес, грандиозни проекти уж в обществена полза и др.) не от скоро се крият нравственият упадък и лъжата, и че истината за тях ще стои потулена от силните на деня, до като Сам Бог не я разкрие. Възмущението от очевидните факти, както и журналистическата сензация завладяват светските хора и те забравят, че всичко е в Божиите ръце.
Обикновено „тъмите“ (най-често затъмнени от външната, а не от собствената „тъмнина“) хора, представяйки в детайли „голямото зло“, предаващо на ерозия човешкото достойнство, неглижират малките грехове/малкото зло, отказвайки да разберат, че то с натрупването си, може да има същото унищожително въздействие.
Всесилното изкупление на Непоклатимото царство
Разбира се, има и друг път: пътят към предгреховното състояние, към човека непознаващ и незнаещ зло, който обича Бога, хората, дори и враговете си. Той не е запленен от злото, от неговите свойства и функции в света, защото не само знае, но е познал, че злото не съществува и няма да съществува във вечността. Знанието, че няма зло, преобразява ума, живота и делата в мир, радост, благост, дълготърпение и благодарност до последния, отреден от Бога ден. Как? Това не може да бъде обяснено с думи.
…И въпреки че осъзнаваме противоестественото състояние, собственото и на людете, ние, до последния си дъх, с преизпълнени от любов сърца, ще умоляваме единия и истинен Бог за милост, както за себе си, така и за света… За целия свят.
