Дивите коне

И този спомен дълго ще ме мъчи!
И пак ще падат есенни листа.
И пак в гората ще избликне ручей, 
и нейде ще потъне във пръстта.

И там в леса, сред буките вековни 
копита ще отекват призори.
Вода ще пият, сред треви отровни, 
Кончета – притихнали, добри.

А после ще препускат безутешни,
за да забравят своите чеда – 
нозете им сега почиват, снежни,  
и не оставят никаква следа.

Глави навели в ниската тревица 
покорно ще пасат отново там, 
където вълци  кончетата-мъченици 
оставиха под белия саван.

Големите очи ще гледат тъжни,
до онзи извор морни ще пръхтят.
И кончетата, със крачета нежни, 
стадата си напролет ще броят.