„Деца мои, изпълнете моя последен завет: пазете православната вяра – този безценен дар, донесен ни от небето чрез Божия Син Иисус Христос. Ако вярата ви е крепка, и вие ще бъдете силни; отслабне ли тя у вас, и вие ще отслабнете и ще станете слуги и роби на други народи. Пазете православната вяра!”
Св. Методий Славянобългарски
Къде е човекът днес? Какво е човекът днес? Кой мисли за хората, кой мисли за народа, за народа Божий? Уж в центъра на всяка възвишена философия, на всяка политика и нравствено-етична система би трябвало да се издига човекът… Но нали именно хуманизмът принизяваше същността на своя обект в продължение на векове, а съвременният хуманизъм сведе антропологията под нивото на зоологията. Човекът, в своите лични и световни войни и трагедии, се идентифицира само и единствено със своето безсилно и смъртно тяло и все по-ограничения си интелект, а неговата безценна и божествена същност е абсолютно отречена. Култът към човека е култ към неговото тяло и тази безспорна истина се препотвърждава всеки ден. Експериментите на науката, рационалните идеи, природният физически продукт, безбожният устрем към икономически завоевания и върхове, елементарната логика на земното битие превзеха хуманизма и неговия обект. Човекът, заключен в собствената си индивидуалност, се превърна в „природен продукт“, подвластен на тварните космични стихии и на своите абстрактни идеи… Той стана обект на експеримент.
Не индивидуалност, а персоналност е необходима на човека. Необходимо ни е да бъдем личности, лица, осъзнаващи великата си самостойност, възвишеното си достойнство на чеда Божии, с възможността си за усъвършенстване до богоуподобяване. Но това са конструкти на Христовата вяра, а светът много отдавна разпъна и уби Христос. В Негово лице по-късно хуманизмът „уби Бога“ и „Бог умря“. Затова култът, който изгради хуманизмът като култ към човека, всъщност е един безбожен култ към най-съвършеното животно, а не към Божието творение, носещо в себе си образа и подобието на своя Абсолютен Създател и чистотата на небесния творчески Акт. Всъщност хуманизмът днес се е заел да реставрира грехопадналия си идол, немощния, безбожния човек, сам отрекъл се от Бога, и останал далеч от Своя Творец. В тотална заблуда и самозаблуда хуманистите векове наред развиват методологии, абстрактни идеи и философии, различни механизми, най-вече финансови, за да осъществяват своето „величаво“ дело. Погледът встрани или назад, към първообраза на мирозданието, за съвременните идеолози не е възможен именно защото самите те решиха, разбира се без никакво основание, че „Бог умря“. Движейки се напред, съвременният хуманизъм продължава да убива християните и тяхната вяра, но и да заробва своя чисто физически обект, чрез достиженията си: държавата, относителната наука, рационалните идеологии, абстрактните философски идеи, Фройдистката психология, и най-накрая – чрез своите машини. Държавата вече не е това, което беше. Тя е обладана от финансовите магнати, а те са принудени да финансират проектите на либерализма, хуманизма и постхуманизма, като най-рационални и възвишени. Обикновено те са глобални и космополитни; по един или друг начин поставят общото над личното… Такива са приоритетите и на социалистическите и на другите съвременни политически системи за управление и правораздаване. Правосъдието днес решава предимно в плана на древното законодателство на Каиаф: „За нас е по-добре един човек да умре за народа, вместо да погине цял народ“… А доводът почти винаги е лъжлив, защото всъщност „ползата за цял народ“ е полза само за определена част от народа; обикновено тази, която държи властта в ръцете си. Обратната перспектива е също толкова налудничава, когато се защитават правата на един жалбоподател, а се извършва несправедливост срещу ценностите и традициите на цяла общност, да речем, от православни християни. Така или иначе, всички които са получили или са се домогнали до власт, бързат всеки ден, ежечасно да съдят инакомислещите по един или друг начин: чрез глоби, рестрикции, лишаване от свобода или отнемане на живота. И така чрез своите несъвършени творения хуманизмът убива човеците, а това просто не трябва да се случва: никога и на никого!
И ето как съвременната държава, най-модерният човешки продукт, става истински враг на човека и всеки ден хуманно отнема неговата идентичност. И няма изход от това: колкото по-модерен е човекът, толкова физически по-силна е неговата държава. А колкото по-силна е държавата, толкова по-бърз и жесток е процесът на обезличаване на персоналния човек, на личността. Ето защо спокойно може да се каже, че Християнството е неудобно за деперсонализираната държава, а народите, носители на древните християнски антропологични традиции са истински врагове на съвременната хуманна и постхуманна държава.
Но по какво се различаваме ние? Би трябвало да виждаме, да търсим, да откриваме, да мислим, да се грижим за човека, и то за другия човек, за ближния. Това е истинската любов; макар и малко позабравена, ние не можем без нея… Истинският православен християнин не може да бъде друг освен истински православен християнин. Това ли е причината толкова да не се харесва той на съвременната абстрактна философия, на съвременната наука, култура, и на съвременната политика? Може би да. Но въпреки всичко, тук, днес и сега, нашата държава все още се нарича България и не си сменя името през 10 години, всъщност не го е сменяла цяла епоха. Все още в нея живеят българи – православни християни… Хилядолетната ни история прави съществителните от двете страни на тирето равностойни, заедно с приложеното определение. Ще кажете – очевидно е! Да, така е. И само съществуването на общество от православни християни с православни традиции и ценности ще донесе онова удовлетворение, което всички ние очакваме и винаги сме очаквали, което желаем и винаги сме желали и без което всъщност не можем.
В центъра на тези несложни и базови разсъждения наистина стои човекът, но не само като физически индивид, обект на законово действие и консуматор, а с цялата си сложна психо-соматична и духовна същина. Затова ние, като православни християни, поставяме в центъра на нашия живот, на нашата философия, на нашата вяра и наука, на нашите надежди и цялата си битийност и на поклонението си, не грехопадналата си физика, а Човекът Христос. Той е единственият истински здрав човек, пресътворил всички ни със свята божествена природа, чрез боговъплъщението, със своята саможертва, и със своето възкресение. Богочовекът е в центъра на духовната и физическа вселена, на духовния и физически свят на човека, като венец на Божието творение. Той е примерът и епицентърът на нашата устременост. Да го следваме и да му подражаваме е наша първа и неотменна задача.
Следващите очевидни и известни факти, които ще припомня и допълня с елементи на разсъждение, свързани с българската цивилизация в миналото, а навярно и днес, попадат под нарастващата, в продължение на десетилетия, атака на Панславизма, Фанариотството, Западната свръхлиберална политическа идеология и пропаганда, на хуманизма и постхуманизма. Днес техните водачи желаят да унищожат освен българската национална идентичност, така също и християнския елинизъм с неговото световно значение. Затова определени исторически факти и обстоятелства от нашата история през годините са подменяни, а други – умело прикривани. Въпреки това истината все още не е напълно потулена; тя винаги ще остава явна и видима за онези сред нас, които я търсят.
Има две страни в света, където националното самосъзнание се идентифицира с православното вероизповедание – и обратно. Това са България и Гърция. В последната – повече от 2000 години, у нас – повече от 1200 г. (според официално приетата версия за Покръстването на българите). Гърция е основоположник на елиноезичната православна традиция, а България – на българоезичната православна традиция, приета от почти всички славяни, следвана и до днес, наречена по-късно „българо-славянска“. Ние, българите и гърците, сме цивилизации, които след десетки исторически катаклизми все още съществуват; навярно има защо. Ние сме нации с хилядолетна история, просветени с християнската вяра, покръстени и останали такива и до днес.
Древна Елада дава името на континента Европа[1], тя е и носител на най-древната култура и наука на нашия континент. Отново по нейното желание, на Византия, чрез св. Фотий, патриарх Цариградски, през 863 г. се покръства българският цар Борис, приемайки името на тогавашния Византийски император Михаил Ⅲ и се начева делото на българското просвещение, вследствие на което книжовно дело се просвещават всички славяни и румънците, наследниците на древните даки.
Абзаците от тук насетне са променяни и допълвани множество пъти, надявам се тази промяна да бъде последна. Отначало замислена като трета, последна част на поредицата Ветропоказатели, множество факти и обстоятелства своевременно налагаха текста да бъде допълван, а въпросите – допълнително развивани.
… Множество пъти, когато сериозно се замислях над разглежданата феноменология, на фона на темпорално-сгъстената хронотопия на нашето съвремие, в съзнанието ми изникваше нещо контрастно, величествено и непостижимо, което ни най-малко не зависи, нито пък се интересува или повлиява от нашите човешки дребни горделиви „боричкания“: политически, етнически, идеологически… Чудех се с какво мога да оприлича това „създание“, което всъщност бе тук, в нашия свят, сякаш беше неговият генезис и причина… И си представих една огромна риба (или кораб), истински левиатан, който плува в бездната на вечността, за чието съществуване съвременните общества на силните са забравили; отрекли са го и не вярват в него, но то е там, в дълбините, и не само че съществува, но животът и онтологичната му същност са вечни, безкрайни, безсмъртни, непобедими…
Ще речете: няма такова същество на земята! Напротив, има, и това е Църквата, „Непоклатимото Царство“ на Вечността, „Старицата“, заради която бе създадена цялата вселена…[2] Малка част от света знае за Църквата, а още по-малка част от него живее в Църквата и притежава Църквата. Но болшинството от тези хора са тук сред нас, на Европа… всред българите, гърците, част от албанците[3], македонците, сърбите, румънците, част от украинците, молдовците и голяма част от населението на Руската Федерация.
И точно когато дооформях тези редове и събирах мислите си, в ръцете ми попадна една книга, поредното безспорно доказателство за силния идеологически натиск… Трескаво разгръщах страниците ѝ, препрочитах кратките текстове между красивите картинки и снимки по няколко пъти, с предположението, че пропускам нещо. Но уви, не беше така.
Книгата се казва „Народи и земи“ и претендира за енциклопедия. Изданието впечатлява със своите 303 страници, твърди корици и внушителни размери; с пълноцветния си и качествен печат… Вижда се, че е адаптирано за деца, езикът е български, забелязват се някои грешки, но то без грешки не може. Завиден е и редакторският екип на описаните в началото две издания, състои се от около двайсетина специалисти, още дузина консултанти, всичките чужди имена, плюс трима българи. Още преди съдържанието, поместено в началото, издателят прави уговорката, че народите по света са толкова много, че „най-вероятно“ не могат да бъдат събрани в една книга, но въз основа на поместените материали е възможно читателят все пак да си изгради „някаква представа“ за разнообразието от „култури“… Самото съдържание представлява показалец с четиринадесет позиции, а именно: нашият свят, карта на света, животът на земята, народи и култури, миграция, Северна и Централна Америка, Южна Америка, Африка, Европа, Азия, Тихоокеански регион и Австралия; завършва с показалец (азбучник) и благодарности.
В „Нашият свят“ се експонират идейни изрази като „общи материални и емоционални нужди“, „стил“ на живот и че „някои стилове бързо изчезват“… Ключовите думи на двете големи страници са: комуникация, колонизация, технологии, глобализация. На пълноцветните свръхкачествени изображения са предложени движението на скаутите, момче пред компютър със слушалки на главата, старинен замък и туземци, които готвят на слънчева светлина.
По-нататък, в „Карта на света“ на първа линия четем за „50 зависими територии, управлявани от Франция, Австралия, Дания, Нова Зеландия, Норвегия, Великобритания, САЩ и Нидерландия. Важните позиции изнесени вляво и вдясно около земното кълбо са следните: най-голямата държава е Русия, най-дългата сухопътна граница е Канада/САЩ, най-малката държава е Ватикана, най-разпространеният език е китайският мандарин, държавата с най-многобройно население е Китай и градът с най-многобройно население е Токио.
Продължаваме нататък с „Животът на земята“. На първа линия се обявяват притеснителните данни за нарастващото население на земята, като се споменава причината, а тя е, че „все повече бебета оцеляват“ (???) и че „хората живеят все по-дълго“… Лично за мен статистиката е представена някак си в обратна светлина, имайки предвид и заключението на краткия коментар, че независимо от различните култури и религии, „дълбоко в себе си хората искат едно: достатъчна храна и вода и спокойно място за живеене, здравословен и щастлив живот“. В случая ме притесняват две неща: сякаш храната и водата са издигнати на по-високо равнище от културата и духовността… Не го разбирам, имайки предвид колко малко храна и вода му е нужна на човека, а колко много надежда и вяра!? И второто: „оцеляването на бебетата“ и „все по-дългият живот“ не са ли в резултат на „здравословния и щастлив живот“? Навярно да, но не за всичките 10 милиарда…
Понятията, характеризиращи панорамната снимка са: храна, образование, местоживеене, религия, езици, здравеопазване. Предлагат се глобални социални постановки: храната не стига за всички, много хора гладуват, качеството на образованието е различно, прогнозира се обезлюдяването на селата да продължи а големите градски конгломерати да се увеличават, замърсявайки природата и увреждайки здравето на жителите си. Всички религии са поставени под общ знаменател, вкл. юдаизъм, будизъм, харе кришна, мормонство и пр. Най-използваните езици са китайският, английският, хинди и испанският; с подобряването на „световната комуникационна система все повече хора изучават тези езици“, а по-рядко срещаните изчезват.
В раздела „Народи и култури“ се обяснява какво означава „етническа група“. Според авторите „всички култури се развиват непрекъснато“, така изчезват „някои от специфичните им черти, например езикът“ и когато „не останат хора, които да го говорят“, това всъщност означава, че съответната култура „се адаптира към промените“. Без коментар!
Ключовите понятия на страниците са „Принадлежност към група, обща религия, социално същество, коренно население, националност, прилики“. Примери за националност са Канада и Япония. Не крия, че в описания раздел може да се прочетат и някои истинни твърдения, като например, че „всички сме хора“, въпреки че последното ми звучи малко абстрактно на фона на почти отчайващите статистически данни и аналитични заключения.
Няма да обръщам особено внимание на следващия раздел „Миграция“, само ще отбележа, че колонизацията и робството, както и урбанизацията се третират като нещо естествено, дори като предпоставка за „нова култура“, с което не мога да се съглася.
Прескачам и другите континенти, където могат да се видят интересни неща, и да се научат любопитни факти, и се отправям към Европа. До сега никъде не бяха споменати нито нашата държава България, нито народът ни, нито пък кирилицата, която е четвъртата официална азбука в света. На нея пише най-голямата страна, Русия; впрочем, както много пъти съм казвал, използва се от Тихия океан до Средна Европа и от Сибир до Албания. Но може би всичко това ще се упомене, когато стигнем до Европа; и ето ни – там сме.
Отваряме на стр. 139, титулна за раздела „Народи в Европа“, и четем списък, съставен от: „исландци, келти, Англия, шетландци (?), скандинавци, саами, финландци, нидерландци, испанци, потругалци, французи, германци, баварци, чехи, алпийци, руснаци, поляци, цигани, албанци, италианци, сицилианци, Кипър, критяни, Истанбул“. Това е списъкът, свършва дотук.
Няма нужда да споменавам, че доста голяма част от българското културно наследство официално е част от световното; за кирилицата вече казахме няколко думи, по нататък пак ще стане въпрос за нашата азбука и книжовното ни дело. Дали е приемливо или не до момента да не бъде отбелязана никъде България, на фона на общото представяне на света, е дискусионен въпрос, но в частност – на Европа, мисля, че е недопустимо, имайки предвид, че книгата се издава на български и е адаптирана за деца, както вече споменах.
Но да видим, дали няма да се открием нещичко на следващите две страници, озаглавени именно „Европа“?! На първа линия – нищо особено или всъщност – не!!! Богат континент, малък, но с велики държави… „По-голямата част от жителите ѝ са християни, а почти всички езици имат латински, германски или славянски корени. Европа се променя в етнически и религиозен аспект, в резултат на секуларизацията ѝ“. Мили деца, няма български език, няма български народ, няма българска азбука. Подозираното дотук става все по ясно и сигурно: силно осветскостените споменати велики държави, които се променят „в етнически и религиозен аспект“ са съставителите на книгата, те са автори на посланията и концепциите от начало – докрай.
В подзаглавието „Факти и числа“ четем: „връзката между повечето европейски езици е проследима… най използваният език е руският“. Приключихме с езиците на Европа! Ще стане въпрос за градско население: Москва, Петербург, Истанбул, Лондон, население по държави: Ватикана, Русия, Германия… Брой държави, вкл. Русия и Турция – 44 (?); мисля, че някъде в началото бяха повече, поне 50, обърках се вече от толкова много милиони и цифри…
„Религии на Европа“: християни – римокатолици и ортодоксални (не се знае колко), както и 25 милиона души мюсюлманско население. Както по-рано бе подчертано: „Европа се променя в етнически и религиозен аспект“.
Следващите две страници са „Народите в Европа“. Ето тук вече, мисля си, няма как да не се спомене за България: най-голямата Балканска държава в продължение на повече от хиляда години. Зачитам внимателно, така, така…, така. „Висок стандарт на живот“, „високо ниво на образование“ – наистина ли? „В големите градове на малките деца рядко име се позволява да се движат без придружител“… Аз ли нещо не разбирам? Какво общо има това с народите на Европа?
Продължавам да чета: Европейски съюз, еврото, Белгия, Франция, Италия, Германия… „Културен микс“ и отдолу снимка: около двайсетина човека, от които 6-7 бели, останалите чернокожи мъже и тъмнокожи жени със забрадки?! Следващите заглавия са „Забавления“, „Пльок!“, „Фестивал на светлината“, „Карнавал“, „Вечерни културни събития“, „Фантастични конструкции“. С това съдържанието на двете страници „Народите в Европа“ се изчерпва?! Всичко завършва с думите: „Музеите като Лувъра в Париж дават възможност на огромен брой хора да видят произведения на изкуството и артефакти, които не са тяхна собственост“ (?). За всеки случай погледнах и в Азиатската част, където описват монголците. Тяхната официална азбука е Кирилицата, но в книгата не се споменаваше и думичка за този факт. За сметка на това, на фона на няколко изрисувани йероглифа, се говореше за някакво местно писмо, което било много красиво. Разбира се в това няма нищо лошо; не е добре обаче да се крият и премълчават известни и значими факти. Така от енциклопедично изданието се превръща в идеологическо и пропагандно. Знаем, че у нас издания с подобно съдържание никак не са предпочитани, особено като детска литература.
И отново нищо за българите, нито за културата ни, нито за езика, за Кирилицата, за историята, за Сердика, сърцето на Европа още от далечния 3-4 век. Не само че отсъстват България и българите, няма ги и гърците, и румънците, македонците, сърбите, черногорците; няма ги Чехия, Словения, Словакия, Хърватска, дори и Унгария. Отсъстват още няколко славянски държави, както и Украйна. Отсъстват православните държави, отсъства православната традиция…, ранната българска книжнина, с която са пълни европейските музеи, или пък вече – не; отсъства българската следа в Европа. Отсъстват православните ценности…
Според тази книга за деца и според много други издания, настоящи и бъдещи, Европа не е и не може да бъде нищо друго освен Западна (езическа) цивилизация, Панславизъм и Фанариотство (Истанбул): трите мощни и властни пипала на „най-малката държава“ в Европа.
За тези, които още не са разбрали, за българите, за нашите деца, за нашите православни братя, с които не трябва да воюваме, а да се обичаме като братя и да бъдем едно – държава на духа и светото Православие, простираща се върху всички земи, където се пише с гръцки и Кирилски букви; за нашите корени, за нашите неотменни традиции, за нашите спасителни и вечни християнски православни ценности са следващите редове. Те са и за нашите наследници, които никога не трябва да забравят призива на св. Методий, записан в самото начало.
Очаквайте продължение!
[1] Древните гърци разделят света на три основни единици: Европа, Азия и Либия, последната от които се отнасяла до известната северна част на Африка. Европа (Европи) е една от жените на Зевс, която му ражда трима сина – на остров Крит, един от които е Минос, родоначалник на загиналата Династия на минойците, след изригването на вулкана на о. Санторини.
[2] „– Старицата, от която взе книжката, коя мислиш, че е?/– Сибила. – рекох./– Грешиш, не е./– А коя е? – попитах./– Църквата./– А защо е старица?/– Защото е сътворена първа, преди всичко. Заради нея е сътворен светът.“ Из „Пастирът на Ерм“.
[3] Наследници на илирите, тракийски племена, като даките и др., древното население на Европа, нашите прадеди.
