Балада за Яворов

                            (пред паметника на Яворов в Поморие)
Яворов седи и гледа към морето.
Макар от камък, толкова е жив; 
и писаното слово на поета 
звучи, дори от камък мълчалив.

И чайки му припяват непрестанно, 
вълните мият го от грижи и тъга; 
през житието време не остана 
поете,  днес почивай – тук,  сега.

Пиши, поете, и през наште устни 
и с нашите несигурни ръце.
Мълчанието твое е изкусно, 
тъй  както  бяха  твойте  стихове.

Макар и да мълчиш от мъка викаш.
Привидно тих, но с неспокоен дух, 
дори от камък,  ти  отново  дишаш, 
разчустваш  всички, минали  от тук.

С ръцете си и в тази малка книга 
ти напиши на камък, и с крила, 
и нареди до твоето вечно име  
и Гоце,  Тодор,  Македония.


Обичаме ги, те за нас са нужни, 
с греховната, човешката любов, 
с която се обича нещо чуждо…
Какъв ужасен, тежък благослов!

Но днес почивай, скъпи ми поете, 
настъпи и за тебе този час; 
ти без вина и упреци проклети 
посрещаш сутрин изгрева в захлас.

По-бял от слънце, по-вечен от морето, 
простряло се пред тебе като длан, 
ти чакаш Лора с нежно цвете 
и търсиш образа ѝ възжелан.

А цветето – оставено пред тебе 
живота вдъхва в твоя камък бял.
Тук други вречени доведе 
стиха ти, песните що беше пял.