И когато наближава Рождество, по нашия житейски път отново ни съпровожда присъщата ни гордост. Затова дните ни стават еднакви, а празниците – все по-бледи и неразпознаваеми. За да поставим в епицентъра на нашата мисъл, на живота си, на делото си Спасителя Христос, ние трябва да се отърсим от собствената си гордост. Това навярно не е никак лесно, щом като апостолите, следвайки самия Учител, често спорели помежду си, кой е по-голям всред тях и на кого се пада първенството… Мечтата за власт и величие като че ли никога не напуска съзнанието на земния човек. Нещо повече: ако няма кой на момента да ни изобличи и да прекрати дълбоката ни обсесия, ние се влошаваме с всеки изминал час. Тази радикална промяна може да бъде осъществена само от абсолютен авторитет. Само че, когато сме самовлюбени и дълбоко обсебени от гордостта за нас няма авторитети… Всички са маскари, всички са дребни и незначителни, особено в сравнение с нас самите. Те не разбират, често ни тормозят, често ни обиждат, а ние сме добри, красиви, справедливи, знаем и можем много, имаме голям опит… Имаме и още куп достойнства, за които другите въобще не подозират. О, да! Съвсем забравихме за Христос… Но всъщност какво е Евангелието. Ние добре знаем, че то е изпълнено с красиви слова, че евангелският бог е добър и милостив… Прочее той знае от какво ние имаме нужда: от средства, от дом, от спокойствие, от късмет и щастие, от успешна кариера, съответстваща на нашия голям опит; от човек до себе си, който да ни обича, да ни разбира и да ни дава всичко от което имаме нужда; от щастие за децата ни, от здраве за родителите ни… Ако Христос е наш приятел и помощник, и то с божествена власт, той не трябва да забравя да спомогне и служебното ни повишение, защото ние имаме потенциал, трябва да се развиваме, за да можем да ремонтираме жилището си, да караме по-нова кола… В крайна сметка нали за това се бъхтим цял живот…
В целия този хаос, на сред това голямото искане, заедно с умълчалите се апостоли (Ср. Марк, 9:33-40) ако спрем и си представим евангелското повествование, ще видим пред себе си истинския Христос, истинския наш Спасител и Помощник, да държи в ръцете си малкия Игнат… Ще чуем истинските Господни думи: „който иска да бъде пръв, нека бъде най-последен от всички и на всички слуга“ (Пак там). Ако вникнем в това послание и се опитаме да осъзнаем същината на божествените слова, ще разберем, че трябва да спрем и да се върнем назад. Да станем като децата: чистосърдечни, безкористни, естествени и смирени, негорделиви, верни до наивност, незлобливи и доверчиви… Но нали ние толкова много искахме да пораснем? … Ще подминем тези красиви послания; навярно те са изречени в някакъв преносен и абстрактен смисъл. Ще ги подминем, защото не ги разбираме. Ако е така, къде остават нашите планове, нашите амбиции, нашите мечти за по-добър живот, за нови възможности, за прогрес, за светло бъдеще?… та ние имаме семейства, деца, цели в живота… А как ще свързваме двата края, ако започнем да се грижим за другите, вместо за себе си???…
Спомням си, съвсем наскоро, един познат ми сподели поразяваща случка от живота си… Преди години, като млад, когато му се родило първото дете, работел на няколко места, но заплащането не било високо, изнемогвали за пари. На всичкото отгоре негов приятел – доктор, забелязал нещо нередно в зрението на малкото му дете, и го пратил в полите на Витоша, за лечебна вода. На връщане той забелязал новоизградения храм в Бояна и влязъл вътре. Бил толкова отчаян, че направо не знаел за какво да се помоли… И в отчаянието си той се помолил за шестица от спортния тотализатор. Тогава било модерно да се играе, а и той просто не виждал друго спасение, друг начин да се избави от тежкото финансово затруднение.
След два дни, когато излязъл тиражът, не можал да повярва: на екрана на телевизора едно по едно се появявали именно неговите числа… Спомняше си, как от радост подхвърлял жена си на ръце… Но преди още да вземе парите от шестицата, малката му дъщеричка влязла в болница по спешност с тежко коремно заболяване и докторите едва я спасили.
Тогава разбрал, кое е важно в живота му. Разбрал, че Бог се грижи за нас непрестанно, най-вече докато искаме… Разбрал, че в онзи момент, в болницата, животът на дъщеря му нямало как да се върне не с хиляди, а дори и с милиони левове… Осъзнал, че липсата на средства, най-големия му проблем, всъщност бил най-малкото и незначително зло. Осъзнал го, защото Бог му го показал по недвусмислен начин. И от тук насетне молитвата му била предимно благодарствена.
Не спира нито възгордяването на апостолите, нито нашето. Те видели един човек, който лекувал в името Христово, но не Го следвал, не вървял с тях, и го нахокали – все пак нали те са учениците на великия пророк, може би бъдещ цар на Йудея. Сега, когато техният учител ги изобличил, заради амбициите им за величие и първенство, те, някак си обидено, решили да му поставят и този въпрос; сякаш казвали: „и тук ли сгрешихме“, както често се учудваме и ние, когато биваме изобличени, несъгласни, че е възможно да не разбираме и да сбъркаме, и то – цели два пъти – последователно! Но Христос е категоричен и този път: „Да, отново сбъркахте“ (Ср. Марк, 9:33-41).
Дали лицата на апостолите не са били намръщени в този момент, дали гордостта не ги е изяждала отвърте, дали не е имало възгласи на недоволство, защото техният Учител им казва, че онзи самозванец, даже и награда щял да получи заради делата си… и не само той?! Ако някой им подаде дори една чаша с вода, заради Христовото дело, с уважение и съпричастност, заради това, че са Христови ученици и апостоли, щял да получи награда (Пак там)!?
А ние се мъчим, трудим се, не спим, полагаме неимоверни усилия – от сутрин до вечер, 168 часа в седмицата… И Бог ни казва, че е възможно за тези свои трудове в името на живота, на дома, на кариерата, на интелектуалното си възрастване, на благата си да не получим никаква награда?! А пък онзи, дето щял да подаде една чаша с вода на ближния си, неговата награда нямало да му се отнеме, нямало да бъде забравена… „Но как е възможно?“ – би попитала нашата гордост.
Винаги, когато си спомням за тези евангелски слова, пред очите ми се появява образът на простата зарзаватчийска паланца, с двете тасчета. Толкова елементарен и верен уред за измерване. При него няма грешка. Празен ли е, стрелките се събират – точно една срещу друга. Слагаш от едната страна – и натежава, слагаш от другата – и изравнява. Така ще бъдат мерени и делата ни в деня на физическата ни смърт. Лошото е, че там няма да се мерят къщите и имането ни. Но от лявата страна ще бъде положен съответният еквивалент на похарчените от нас средства и сили за придобиване на земно богатство, на откраднатото и пропиляното, заедно с неизповяданите ни грехове и цялата ни гордост, тежка като олово. От другата страна ще са добрите ни дела. Дали няма лявото да удари дъно ? Ангелите ще търсят какво да положат от дясната страна, но всичко ще е леко и ефирно като Радичковата птича перушина… И тогава, някъде съвсем накрая, ще се окаже, че има стотина подадени чаши вода, подадени не за да угодим някому, не за да поласкаем себе си, не от слагачество и притворство, не за да ги получим обратно, не; подадени с уважение и непресторено, с благост, с любов, от сърце, дори и на непознатия, дори и на врага ни.
Може би всяка една от тях ще тежи около стотина грама… възможно е последната, да тегне малко повечко… И тогава лека-полека лявата страна ще започне да се отлепва от дъното; при всяка стограмка ще се повдига нагоре, макар и незабележимо. Накрая стрелките на паланцата почти ще се изравнят, но малките грамове ще свършат. Не, останала е една чаша с вода, за която дори и ние не си спомняме, но тя е записана и се полага отдясно и с нея… доброто преваля везната.
И как да прозрем тайната на Боговъплъщението; как да посрещнем Христовото Рождество, в цялата му божествена светлина и радост?… Как да преживеем празника като празник на духа? Как да видим Бога?
Толкова много хора имаше тогава в онзи град, Витлеем. Заради преброяването всички къщи, даже и страноприемницата, бяха пълни с народ, улисан в грижи за себе си, за дома си, за прехраната си, в страхове и тревожност или в гонене на земното щастие…Христос се роди без никой от тях да разбере! Спомняте ли си кой пръв научи за чудния Младенец, кой пръв му се поклони, кой разказа на съгражданите си за случилото се? Пастирите, които пазеха нощна стража при стадата си… не спяха у дома си, не си почиваха, похапнали и пийнали доволно, а бяха на полето; в нощта, под звездите, на открито, без отопление и извън всякаква зона на комфорт… Но видяха ангели, не един – а цяло ангелско войнство, което пееше и радостно прославяше Бога (Ср. Лука, 2:1-20)… Намериха Го не другаде, а в собствените си ясли, където бяха прибрали малките животни. Те видяха първи Христос, Младото Отроче, Светия Агнец, Добрия пастир, който щеше да положи душата си за своите словесни овци.
Пастирите разгласиха новината, а останалите се чудеха на думите им… Мнозина и днес не разбират, не виждат и не осъзнават чудото на празника, просто палят цигара след цигара, вдигат чаша след чаша, и с болно самочувствие и човешка гордост ги наливат в собствените си тленни утроби.
